Kreston BulMar Kreston BulMar Експерт

Непризнаване на Данъчен кредит, Непризнаване на Данъчни Амортизации

Публикувано на: 21.02.2011





Решение № 15126 oт 09.12.2010 г. по Адм. Д. № 5679/2010 Г., І Отд. на ВАС


     чл. 221, ал. 1 АПК

     чл. 221, ал. 2 АПК

     чл. 222, ал. 1 АПК



Образувано е по подадени две касационни жалби от Директора на Дирекция "ОУИ" гр. Пловдив при ЦУ на НАП гр. София и от "11111" ЕООД, представлявано от изпълнителния директор X, против решение № A, постановено по адм. д. № B. по описа на Пловдивския административен съд, в частта с която е отменен като незаконосъобразен ревизионен акт № C, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Стара Загора, потвърден с решение № D относно допълнително определения корпоративен данък на дружеството за 2006 г. за сумата над 96114.92 лв. до пълния предявен размер от 174307.37 лв. и лихва за сумата над 18296.12 лв. до пълния размер 34949.93 лв., съответно в частта с която е отхвърлена жалбата на дружеството против същия РА, с който на жалбоподателя е отказан данъчен кредит в размер на 224450.20 лв. и лихви за забава 56481.89 лв. и в частта за допълнително определен корпоративен данък за 2006 г. в размер на 96114.92 лв. и прилежащата лихва от 18296.12 лв. Директора на ДОУИ обжалва и решението в частта за разноските, които дирекцията е осъдена да заплати в размер на 10250 лв.


Касаторът ДОУИ поддържа, че решението е неправилно в отменената част, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Съдът е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства и изводите които е направил са необосновани, тъй като неможе да е налице документална обоснованост след като са използвани документи с невярно съдържание и подправени такива. Твърди, че решението е постановено в нарушение на основни принципи в Закона за счетоводството, а именно принципа па документалната обоснованост - чл. 4, ал. 3 от ЗСч. По подробни съображения развити в касационната жалба моли решението да се отмени и да се постанови друго с което да се отхвърли жалбата в тази част. Директора на ДОУИ обжалва и решението в частта за разноските, които дирекцията е осъдена да заплати на дружеството "Атомененергоремонт" ЕООД в размер на 10250 лв., което счита за прекомерно завишено и без данни за заплащане на хонорара.


Вторият жалбоподател "11111" ЕООД, гр. Гълъбово оспорва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу същия РА по отношение на отказаното му право на данъчен кредит в размер на 224450.20 лв. и лихви за забава 56481.89 лв. и в частта за допълнително определен корпоративен данък за 2006 г. в размер на 96114.92 лв. и прилежащата лихва от 18296.12 лв. Поддържа, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата се излагат съображения, според които са налице всички основания за признаване на правото му на данъчен кредит, като по отделните фактури касаторът излага подробни съображения за това, че неправилно съдът е формирал изводи за липса на право на данъчен кредит, изследвайки предходните доставки, а е следвало да провери само изпълнението на законовите изисквания по преките доставки, включително осъществяването на реални доставки. Поддържа също, че е налице основание за приложение на чл. 65, ал. 8 ЗДДС (отм.), тъй като данъкът е платен по "ДДС-сметка" на съответния доставчик, макар и със закъснение, като цитира практика на ВАС, а по другите фактури твърди, че плащанията са извършени през 2007 г. когато не е съществувала ДДС сметка. Съдът според него е трябвало да цени факта на плащанията и след като има такива не може да откаже приложението на разпоредбата на чл. 65, ал. 8 ЗДДС. Според касатора е от значение единствено спазването на законовите изисквания за признаване правото на данъчен кредит само между него и прекият доставчик и след като те са налице ненамирането на адрес и не представянето на документи от предходните доставчици, не е основание да не му се признае правото на данъчен кредит. Относно облагането по ЗКПО касаторът поддържа, че няма основание за увеличение на финансовия резултат по реда на чл. 23, ал. 3, т. 13 ЗКПО (отм.) В тази част се позовава на влязло в сила решение на ВАС по адм. д. № 3200/2009 г. касаещо непризнати амортизации за 2005 г. по предходен ревизионен акт и доколкото се касае до едни и същи активи на дружеството придобити по договор от 26.11.2004 г. с "22222" ЕООД, счита че същите права следва да бъдат признати и по отношение на тези активи за 2006 г. Счита още, че решението в тази част е непълно доколкото съдът не се е произнесъл и не е изложил мотиви относно това, че след като не се признават част от начислените данъчни амортизации, то следва със същия размер да се намали извършеното увеличение на финансовия резултат със счетоводно начислените разходи за амортизация, тъй като дружеството е водило политика счетоводно начислените разходи за амортизация да са равни на данъчно признатия размер на разходите за амортизация за текущия период. За 2006 г дружеството не е водило политика за начисление на по-голям размер на счетоводно начислени амортизации, а за двата вида амортизации размерът е съвпадал. Предвид това моли решението в тази част да се отмени и да се постанови друго с което да се уважи жалбата му. Претендира присъждане на направените разноски.


Ответникът по жалбата на дружеството - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. Пловдив, не взема становище по жалбата.


Ответникът по жалбата на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението - ЕООД "11111" оспорва жалбата като неоснователна.


Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Счита, че съдът правилно е потвърдил обжалвания ревизионен акт, по отношение на отказаното право на данъчен кредит, както и относно допълнително определения корпоративен данък за 2006 г. и решението е постановено при спазване на действащото материално право. Счита решението за правилно и в частта с която е отменен РА, като поддържа, че в тази част съдът е направил обоснован извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО.


Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото, приема следното:


За яснота и избягване на повторения следва да се има предвид, че навсякъде в мотивите на решението по-долу са цитирани разпоредбите на ЗДДС, обн. ДВ, бр. 153/1998 г., с последващи изменения и допълнения, отм. с ДВ, бр. 63/2006 г., в сила от 01.01.2007 г., съответно на ЗКПО, обн. ДВ, бр. 115/1997 г., с последващи изменения и допълнения, отм. с ДВ, бр. 105/2006 г., в сила от 01.01.2007 г., които са били приложими към ревизираните периоди.


С обжалваното решение на Пловдивският административен съд е отхвърлена жалбата на "11111" ЕООД гр. Гълъбово, против ревизионен акт № C, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Стара Загора, потвърден с решение № D на директора на дирекция "ОУИ" гр. Пловдив, в частта относно отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 224450.20 лв. и лихви за забава 56481.89 лв. и в частта за допълнително определен корпоративен данък за 2006 г. в размер на 96114.92 лв. и прилежащата лихва от 18296.12 лв. Със същото решение е отменен ревизионният акт в частта, с която допълнително е определен на дружеството корпоративен данък за 2006 г. за сумата над 96114.92 лв. до пълния предявен размер от 174307.37 лв. и лихва за сумата над 18296.12 лв. до пълния размер 34949.93 лв.


За да постанови това решение съдът е приел, че обжалваният пред него акт е издаден от компетентен орган при спазване на административнопроизводствените правила. Приел е, че правилно органът по приходите е отказал правото на данъчен кредит в размер на 227065 лв. за данъчни периода на м.09, 2005 г., м.07.2006 г., м. 11 и м. 12 на 2006 г., по фактури издадени от "33333" ЕООД гр. София, с предходни доставчици по тези доставки - "44444" ЕООД, "55555" ЕООД и "66666" ЕООД. Съдът е посочил, че правилно органът по приходите е съотнесъл и приложил установената фактическа обстановка към съответната правна норма - чл. 65, ал. 4 ЗДДС в сила за проверявания период, тъй като е установено по отношение на преките доставчици, че за "55555" ЕООД и "66666" ЕООД, не са били налице обстоятелствата по т. 2 на чл. 65, ал. 4 ЗДДС и т. 3 по отношение на поддоставчика "44444" ЕООД, което дружество към датата на издаване на фактурата, не е било регистрирано лице. Съдът е взел предвид и това, че доставчиците не са били намерени на декларираните адреси за кореспонденция и това е поставило в невъзможност органът по приходите да извърши проверка на счетоводната документация и да установи дали ДДС е начислен като задължение към бюджета. Позовал се е на общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса, според който всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици и е посочил, че ревизираният субект който претендира правото на данъчен кредит по процесните доставки е този който следва да докаже наличието за начисляване на данъка при предходните доставчици, но в производството не са ангажирани такива, които да оборват тези констатации. По делото не са представени доказателства за това дали ДДС по доставките е начислен в счетоводствата на предходните доставчици и дали е включен в справките декларации и в дневника за продажби за същия или някой от следващите данъчни периоди. При липсата на такива доказателства съдът е приел, че обжалвания РА е законосъобразен и е отхвърлил жалбата срещу него.


Решението в тази част е правилно и обосновано. Въз основа на правилно установената фактическа обстановка съдът е направил законосъобразни изводи, които са в съответствие с данните по делото и при правилно приложение на материалния закон. В този смисъл е и постоянната практика на ВАС при подобни касузи. По делото не се спори, че при извършената проверка на предходния доставчик "44444" ЕООД органът по приходите е установил, че този доставчик е с прекратена регистрация по ЗДДС по инициатива на органа по приходите считано от 22.02.2006 г. т.е направена е констатация, че това е станало преди издаване на фактурата от 12.07.2006 г. към прекия доставчик "22222" ЕООД. За данъчния период на м.07.2006 г. не са били подавани от този доставчик справка декларация и дневник за продажба. Предвид така установената фактическа обстановка правилно органът по приходите и съдът са направили извод, че е налице обстоятелство по чл. 65, ал. 4 ЗДДС т. 3 и е отказано правото на данъчен кредит по тази доставка като това право е отказано в размера по чл. 65, ал. 5 ЗДДС. В случая данъкът се явява начислен без основание, тъй като към датата на издаване на фактурата лицето е било без регистрация по ЗДДС и не е имало основание и права да издава данъчни документи. По отношение на другия пряк доставчик "55555" е установено, че този поддоставчик не е отразил издадените от него фактури към прекия доставчик в дневника за продажби и справката декларация. Предвид така установеното правилно органът по приходите и съдът са приели, че постановеният отказ от правото на данъчен кредит на ревизираното лице на основание чл. 65, ал. 4, т. 2 за м. 11 и м. 12 на 2006 г. е законосъобразен. Тук също не се спори, че данъчният кредит е отказан в размера по ал. 5 на чл. 65. По аналогични съображения е отказано и правото на данъчен кредит в размера по чл. 65, ал. 5 ЗДДС за доставката извършена през м.09.2005 г. от поддоставчика "66666", който също не е отразил издадената от него фактура към доставчика "66666" ЕООД в дневника за продажби и справката декларация за този период. В последните два случая е налице предпоставката на чл. 65, ал. 4, т. 2 от ЗДДС, тъй като данъкът не е начислен от предходните доставчици съобразно условията и сроковете на чл. 64, ал. 1, т. 2 от ЗДДС - липсва отразяване в СД и ДП. Предвид изложеното след като в случая е безспорно от фактическа и правна страна, че предходните доставчици не са начислили данъка по издадените от тях фактури по реда на чл. 55, ал. 6 ЗДДС, а единият е бил нерегистрирано лице по ЗДДС, то са налице обстоятелства по чл. 65, ал. 4, т. 2 и т. 3 ЗДДС. Те представляват самостоятелно основание да бъде отказано право на приспадане на данъчен кредит на ревизираното лице, доколкото разпоредбата на чл. 65, ал. 4 ЗДДС предвижда възможност да бъде отказано право на данъчен кредит по всяка доставка, когато орган по приходите установи, че за нея или предходна доставка е налице едно от обстоятелствата, посочени в т. т. 1 - 4 вкл. В т. 2 на чл. 65, ал. 4 ЗДДС, като такова обстоятелство е предвидено доставчикът да не е начислил данъка в предвидените в този закон срокове. Определението за предходна доставка е дадено в чл. 20, т. 19 ЗДДС. Предвид цитираните разпоредби, в случая е налице хипотезата на чл. 65, ал. 4, т. 2 и т. 3 от ЗДДС, както правилно е приел и първоинстанционният съд. В случая не може да намери приложение разпоредбата на чл. 65, ал. 8 ЗДДС, тъй като тази разпоредба е неприложима, поради това че данъкът по фактурата не е платен по "ДДС-сметка" на доставчика изцяло до края на данъчния период, през който е упражнено правото на данъчен кредит. Плащане на ДДС по "ДДС сметка" има само по отношение на едната фактура и то пет месеца след това т.е извън срока по чл. 64, ал. 2 ЗДДС.


Изразеното становище в жалбата, че ненамирането на доставчика на адреса за кореспонденция не е предвидено като основание за отказ на право на данъчен кредит, е неправилно, тъй като с РА правото на данъчен кредит не е отказано поради това, че доставчиците не са намерени на адреса за кореспонденция, а поради това, че същите не са изпълнили изискванията за начисление на ДДС по смисъла на чл. 64 и са налице основанията на чл. 65, ал. 4, т. е и 3 ЗДДС, което е пречка за признаване на правото на данъчен кредит за получателя по веригата от доставки. Ненамирането на декларирания адрес за кореспонденция на предходните доставчици е довело до невъзможност от страна на данъчните органи да бъде извършена проверка в тяхното счетоводство относно начисляването на данъка и относно останалите факти и обстоятелства, релевантни за правото на данъчен кредит. Начисляването на ДДС в счетоводството на поддоставчиците е останало недоказано в производството, тъй като същите не са намерени на адресите за кореспонденция, а така също това не е направено и от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Предвид основния принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса, съгласно което всяка страна следва да докаже осъществяването на фактите, от които черпи настъпването на изгодни за себе си правни последици, начисляването на ДДС в счетоводството на доставчика както и на поддоставчиците следва да бъде доказано от ревизираното лице. Такова доказване може да бъде осъществено чрез представяне на съответни заверени извлечения от вторични счетоводни документи и регистри на доставчика, в които са отразени записванията по счетоводни сметка 4532 относно процесните фактури, както и кореспонденциите им със съответните счетоводни сметки, от които да може да се направи извод, за това че счетоводството е водено редовно, съобразно изискванията на чл. 51 ДОПК, респективно чл. 182 ГПК, приложим за съдебното производство. Последното от своя страна, следва да бъде установено при проверка от вещо лице със съответната компетентност, извършена в счетоводството на доставчика. От доказателствата по делото е видно, че не е проведено такова доказване, даже страната не е поставила такава задача на вещото лице. Направените справки от органа по приходите са само от информационните масиви на НАП, от където са установени наличие на пречки за признаване на правото на данъчен кредит съгласно разпоредбата на чл. 65, ал. 4, т. 2 и 3 ЗДДС. Съдът правилно в тази част е посочил, че само фактът на осъществени плащания между прекия доставчик и ревизираното лице не е достатъчен за признаване на правото на данъчен кредит за получателя, след като са налице обстоятелства по чл. 65, ал. 4 ЗДДС за предходните доставчици, което е законова пречка за признаване на правото на данъчен кредит. Както се спомена вече, това право е отказано в размера по ал. 5 на чл. 65 ЗДДС, тъй като е установено, че неизправността е при предходните доставчици, а не при прекия доставчик. В този смисъл цитираните решения на съда на ЕО по обединени дела С-439/04 и С-440/04 и С 355/03, са неотносими за случая предвид действащата към този момент разпоредба на чл. 65 ЗДДС. Неоснователно е и позоваването на ТР № 5/2004 г. на ВАС, което не касае тази законова разпоредба, а е относно приложението на разпоредбите на чл. 109, ал. 11 и ал. 12 на отменения ДПК. Във връзка с позоваването от страна на жалбоподателя на съдебното решение на Европейския съд по правата на човека по делото "77777" АД срещу България, съдът правилно /както и ВАС е посочил в други свои решения/ приема, че не е налице идентичност между основанията за отказ на правото на данъчен кредит. По изложените съображения, решението в тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила.


Основателна обаче е касационната жалба на дружеството относно потвърдения РА в частта касаеща преобразуване на финансовия резултат в посока увеличение на основание чл. 23, ал. 3, т. 11 във връзка с непризнати за данъчни цели начислени от дружеството разходи за амортизации, отразени в данъчния амортизационен план, за активи придобити от предприятието от "22222" ЕООД по силата на договор от 26.11.2004 г. Ревизиращият орган не е признал начислените амортизации от дружеството, като се е позовал на факта, че в чл. 3, ал. 1 от процесния договор е залегнала клауза, че в полза на "22222" ЕООД, като собственик на търговското предприятие"88888" се учредява безвъзмездно правото на ползване върху описаните в чл. 2 от договора недвижими имоти и движими вещи за срок от три години от нотариалното прехвърляне на недвижимите имоти или от влизане в сила на решението за обявяване на договора за окончателен. Прието е при ревизията, че съдебното решение, което замества окончателния договор е влязло в сила от 03.08.2005 г. и от тази дата влиза в сила и клаузата от договора съгласно която е учредено безвъзмездно право на ползване върху описаните в чл. 2 от договора движими и недвижими вещи за период повече от 12 месеца и съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 13 от ЗКПО е следвало да се преустанови начисляването на данъчни амортизация за периода през който те не се употребяват т.е. до 03.08.2008 г. Това не е било направено, тъй като е констатирано, че дружеството е начислявало амортизации съответстващи на активите придобити от "22222" ЕООД, които са били в размер на 640766.08 лв. Органът по приходите е приел, че данъчно признатия размер на амортизациите за 2006 г. е 215507.77 лв. представляващи начислени от лицето разходи за амортизации на други материални дълготрайни активи, които не са предмет на спор и следователно само с тях е следвало да се намали финансовия резултат на данъчния субект по реда на чл. 23, ал. 3, т. 11 ЗКПО, а не както е направено със сумата 856273.85 лв. Прието е, че с учредяването на безвъзмездното право на ползване на активите в полза на "22222" ЕООД се покрива фактическият състав на нормата на чл. 22, ал. 13 ЗКПО. Съдът е възприел изцяло този извод на данъчните органи, като е приел че въпросните активи временно няма да се употребяват в обичайната дейност на предприятието и не носят икономическа изгода за период повече от 12 месеца и за това е сметнал за законосъобразен акта в тази част с която, с разликата от 640766.08 лв. е намален финансовия резултат на дружеството и е определено задължение по ЗКПО, предвид непризнаването на този размер. Настоящата инстанция не споделя този извод и счита, че не е налице хипотезата на чл. 22, ал. 13 ЗКПО. Съгласно тази разпоредба в редакцията към процесния период на 2006 г., активите, заведени в данъчния амортизационен план, не се отписват от него, но се преустановява начисляването на данъчни амортизации за тях за периода, през който не се употребяват или данъчно задълженото лице е прекратено, когато: временно не се употребяват в обичайната дейност (не носят икономическа изгода) за период повече от 12 месеца; са изведени от употреба и няма да носят бъдеща икономическа изгода от използване в дейността; са класифицирани като държани за продажба или са част от група за освобождаване, класифицирана като държана за продажба; данъчно задълженото лице е прекратено поради ликвидация или несъстоятелност. Не се преустановява начисляването на данъчни амортизации за активи, които са отписани от счетоводния амортизационен план поради факта, че данъчно задълженото лице не очаква икономическа изгода от тях, в това число случаите на брак. Активите, които се използват изцяло за дейност, за която данъчно задълженото лице не формира облагаема печалба/облагаем доход по реда на тази глава, не се отписват от данъчния амортизационен план, но за тях се преустановява начисляването на данъчни амортизации към 1 януари на годината, през която дейността не се облага по реда на тази глава. Ревизиращите органи и съда са приели, че в случая е налице първата хипотеза на цитираната разпоредба, а именно според която не е следвало да се начисляват амортизации за активи които "временно не се употребяват в обичайната дейност и не носят икономическа изгода за период повече от 12 месеца". Това обаче не е така, тъй като е установено, че тези вещи се употребяват от "22222" ЕООД според обичайната дейност, те не са извадени от употреба и освен това носят икономическа изгода на ревизирания данъчен субект, след като са залегнали в договора за продажба от 26.11.2004 г. След като това е така, то безспорно предоставеното ползване макар и наречено "безвъзмездно" е оказало влияние върху размера на покупната цена, която е била формирана с оглед и на тази клауза. Така сключеният договор е бил взет предвид и при решаване на въпроса за амортизациите на същите активи за 2005 г. предмет на разглеждане по адм. д. № 3200/2009 г. на ВАС първо отделение. По делото не се спори, че данъчните амортизации за 2006 г. са начислявани от дружеството жалбоподател в размерите по чл. 22, ал. 2, т. 13 ЗКПО, както и че не са начислявани такива от дружеството ползвател. Предвид изложеното следва, че органът по приходите неоснователно е отказал да признае начислените от дружеството разходи за амортизации на въпросните активи и като е възприел тези изводи на ревизиращите органи съдът е постановил неправилен съдебен акт, който следва да се отмени в тази част и тъй като делото е изяснено от фактическа страна следва да се постанови друго решение по съществото на спора с което да се отмени РА в тази част, с която е определен допълнителен данък по ЗКПО за 2006 г. по отношение на непризнатите разходи за амортизации.


По отношение на жалбата на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП гр. Пловдив.


Жалбата е неоснователна. При ревизията е било констатирано, че през м.декември 2006 г. ревизираното дружество е осчетоводило като "други разходи" по дебита на с/ка 609, сумата 210000 лв. по фактура № 5/08.03.2007 г. с предмет неустойка по договор от 30.06.2006 г. издадена от "99999" ЕООД. Съдът правилно в тази част е установил фактическата обстановка по спора, като подробно е анализирал представените по този спор писмени доказателства, както и заключението на назначената съдебно счетоводна експертиза. Всички възражения които се съдържат в касационната жалба са същите които са поддържани и пред първоинстанционния съд, които са разгледани от него и на които са дадени законосъобразни отговори споделяни и от настоящата инстанция. Действително събитието по задължението за неустойка е възникнало през 2006 г. и със споразумението от 19.12.2006 г. сключено между страните то е било окончателно установено и безспорно между страните. Плащането е извършено в един по-късен момент през 2007 г. Съдът е коментирал значението на издадената през 2007 г. фактура но съобразявайки се със заключението на вещото лице и осъщественото плащане, правилно е приел, че ревизиращите органи са били длъжни да се съобразят с нормата на чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗСч, и принципа за текущото начисляване, който предвижда, че приходите и разходите произтичащи от сделки и събития, се начисляват към момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаване или плащането на паричните средства или техните еквиваленти и се включват във финансовите отчети за периода за който се отнасят. Предвид това съдът е приел за неприложима разпоредбата на чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗКПО и като е отменил акта в тази част е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила.


По аналогични съображения съдът е отменил акта и в частта относно извършеното от данъчните органи увеличение на финансовия резултат на основание чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗКПО със сумата 311283 лв. представляващи отчетен разход по фактура № 34/1.03.2007 г. с предмет на доставка - обезщетение за пропуснати ползи за период 2005-2006 г. съгласно протокол от 21.12.2006 г. дължима от ревизираното дружество на "22222" ЕООД. Съдът правилно в тази насока е кредитирал събраните в хода на ревизията доказателства, за които от страна на приходната администрация са направени възражения за липса на достоверна дата. Съдът предвид преценката, която е направил, че тези доказателства кореспондират с останалите доказателства и представените счетоводни данни от третото лице "22222" ЕООД, както и със оглед заключението на съдебно счетоводната експертиза е направил обоснован извод за неприложимост и в тази част на разпоредбата на чл. 23, ал. 2, т. 10 ЗДДС, тъй като и тук ревизиращите органи не са съобразили нормата на чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗСч, че приходите и разходите произтичащи от сделки и събития, се начисляват към момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаване на плащането на паричните средства или техните еквиваленти и се включват във финансовите отчети за периода за който се отнасят. Видно от касационната жалба основното възражение, което се прави от касатора ДОУИ в тази част е, че липсват доказателства за това, че процесното обезщетение по фактура № 34/2007 г. е за 2006 г. В хода на съдебното производство са били представени от страна на ревизираното лице достатъчно доказателства включително от счетоводствата на двете дружества, които документи са проверени от вещото лице и което заявява, че отчетените разходи за обезщетение за пропуснати ползи по фактура № 34/1.03.2007 г. издадена от "22222" ЕООД са включени във финансовия отчет за 2006 г., независимо, че плащането и прихващането за извършени през 2007 и 2008 г. Предвид така изложеното решението и в тази част следва да се остави в сила.


По отношение на разноските жалбата на Дирекция "ОУИ" е основателна доколкото по делото единствено са доказани извършени разноски от "11111" ЕООД в размер на 335 лева. По отношение на сумата 10250 лв. за адвокатско възнаграждение липсват доказателства за тяхното изплащане. Тези разноски наистина са договорени, но съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 144 АПК се присъждат само заплатените разноски за адвокатско възнаграждение. В договора няма отбелязване, че въпросната сума е заплатена на адвоката, а по делото също няма представени доказателства за заплащане на така договорената сума. При това положение решението в тази част следва да се отмени и с оглед изхода на спора на "11111" ЕООД се присъдят разноски в размер на 155 лв., като същевременно се намали и дължимата сума за разноски от "11111" към ДОУИ, с оглед уважената им жалба за отмяна на РА по отношение на сумата 96114.02 лв. Ето защо изчислени по компенсация съобразно уважената и отхвърлена част по отношение размера на разноските остава "11111" ЕООД да заплати на Дирекция "ОУИ" гр. Пловдив към ЦУ на НАП сумата 5780 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,


РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № A, постановено по адм. д. № Bг. по описа на Пловдивския административен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлена жалбата на "11111" ЕООД, против ревизионен акт № C, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Стара Загора, потвърден с решение № D относно допълнително определения корпоративен данък на дружеството за 2006 г. за сумата 96114.92 лв. и лихва 18296.12 лв., както и в частта за разноските които "11111" ЕООД е осъден да заплати ДОУИ гр. Пловдив в размер на 8357 лв., съответно и в частта, с която Дирекция "ОУИ" гр. Пловдив е осъдена да заплати на "11111" ЕООД разноски в размер на 10560 лв. и вместо това  


ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ ревизионен акт № C, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Стара Загора, потвърден с решение № D на Директора на Дирекция "ОУИ" гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, относно допълнително определения корпоративен данък на "11111" ЕООД, за 2006 г. за сумата 96114.92 лв. и лихва 18296.12 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

ОСЪЖДА "11111" ЕООД, да заплати на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. Пловдив при ЦУ на НАП сумата 5780 /пет хиляди седемстотин и осемдесет лева/ изчислени по компенсация разноски по делото представляващи юрисконсултско възнаграждение за всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.



Коментари

Свързани документи със ЗДДС

-->