Kreston BulMar Kreston BulMar Експерт

Прекратяване по чл. 327 т.2 от Kодекса на Tруда

Публикувано на: 01.10.2012





Решение от 09.03.2012 г. по гр. Д. № 270/2012 г.  СГС


СГС, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и девети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:……………………………………………………………………………………………


Производството е по реда на чл. 268 ГПК.

С решение № II-74-203 от 05.10.2011 г. на СРС, 74 състав, по гр. д. № 46128/2010 г., въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата страна: на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 16257,39 лв. представляващо неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2009 г. до 30.06.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане, считано от 23.09.2010 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1379,80 лв., представляваща изтеклата върху сумата от 16 257,39 лв. мораторна лихва, за периода от датата за изпадане в забава по всяко неизплатено трудово възнаграждение до датата на исковата молба, на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение при уволнение, ведно със законната лихва за забава от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 1472,85 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 05.02.2007 г.-02.07.2010 г., ведно със законната лихва за забава от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане, като са възложени разноски в полза на въззиваемата страна и на бюджета на съда.

Въззивникът, ответник в първата инстанция, "Д.М." ООД, чрез адв. Н. Л., обжалва постановеното решение. Твърди, че първоинстанционният съд е достигнал до погрешни изводи относно размера на дължимото на насрещната страна трудово възнаграждение за процесния период. Признава, че съгласно чл. 119 КТ изменението на съществените елементи от съдържанието на трудовия договор следва да стане в писмена форма. Поддържа обаче, че такова споразумение, с което заплатата на насрещната страна е намалена от 1800 лв. на 600 лв., съществува, но въззивникът не го държи, тъй като на 01.07.2010 г., видно от констативен протокол от същата дата, е установено, че то липсва от архива на въззивника. Независимо от това от разпитаните по делото двама свидетели се установявало, че на 27.02.2010 г. е проведено общо събрание на въззивника, относно намаляване заплатите на всички служители като антикризисна мярка. Било взето решение, считано от 27.02.2010 г. всички служители да преподпишат трудовите си договори с нови, по-ниски заплати. На събранието присъствала и въззиваемата страна, която изразила съгласие с взетото решение. Самото решение на общото събрание, обективирано в два протокола, представлявало особена съвкупност от индивидуални волеизявления, насочени към една и съща правомерна цел - в случая запазването на работните места поради финансовата криза. Въззивникът поддържа и, че на основание чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите следва да се търси действителната воля на страните. Поддържа, че до подаването на исковата молба въззиваемата страна никога не е изтъквала несъгласие с получаваната от нея заплата от 600 лв. Въззивникът поддържа, че са налице доказателства, че размерът на трудовото възнаграждение на насрещната страна в исковия период е бил именно 600 лв. Въз основа на горното моли а отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

Въззиваемата страна, ищец в първата инстанция, Д.Н.Л., чрез адв. Ир. Атанасова, в писмения си отговор на въззивната жалба по реда и срока на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че не е подписвал допълнително споразумение от 27.02.2009 г. Поддържа, че дори и такова да има, е недопустимо доказването му със свидетели, доколкото чл. 165, ал. 1 ГПК изисква, за да бъдат опуснати свидетелски показания за съществуването и съдържанието на документ, е необходимо доказването на унищожаването или изгубването му не по вина на лицето, което е било в държание на документа. Поддържа, че работодателят е този, който е следвало да съхранява трудовите досиета на служителите си и неизпълнението на това му задължение не може да води до допустимост на свидетелски показания, освен ако се докажат обективни обстоятелства, които изключват вината му. Независимо от това поддържа, че и от разпитаните свидетели не се установява съществуването на допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ, по силата на което заплатата на страната се намалява от 1800 лв. на 600 лв. На следващо място, признава, че на 27.02.2009 г. е проведено общо събрание на въззивника, по поддържа, че евентуално дадените устни съгласия на работниците и служителите за намаляване на възнагражденията им нямат правна стойност. Представеният протокол от общото събрание не съдържа подписа на въззиваемата страна и единствено удостоверява провеждането на посоченото общо събрание. По отношение довода за приложение на чл. 20 ЗЗД поддържа, че между него и въззивника съществува не облигационно, а трудово правоотношение и че не е правил писмено волеизявление, различно от последното подписано писмено изменение на трудовия му договор, по силата на което е следвало да получава възнаграждение в размер на 1800 лв. Обстоятелството, че не се е противопоставял при получаването на трудово възнаграждение в размер на 600 лв., не променяло валидно съществуващото трудово правоотношение с последно договорените параметри на работна заплата. Въз основа на горните съображения моли за оставяне на въззивната жалба без уважение, потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски.

В о.с.з. страните се представляват и чрез процесуалните си представители поддържат застъпените от тях тези. Въззиваемата страна представя списък с разноски. Въззивникът прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд служебно се произнася по валидността на съдебното решение, както и по отношение на допустимостта на същото в обжалваната част, а по правилността на същото - съобразно пороците, изтъкнати в жалбите.

При служебната преценка на обжалвания съдебен акт съдът приема, че не страда от пороци, засягащи валидността и допустимостта му. Като обсъди по същество наведените във въззивните жалби доводи с оглед правилото на чл. 269, изр. второ ГПК въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235 във вр. чл. 273 ГПК, намира следното:

Софийският районен съд е бил сезиран с искови претенции с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 224, ал. 1 КТ.

Ищецът Д.Н. Л. твърди, че започнал работа на 05.02.2007 г. при ответника "Д.М." ООД на длъжност "фотограф" с основно трудово възнаграждение. Били подписани допълнителни споразумения по реда на чл. 119 КТ - от 30.07.2007 г., 21.12.2007 г., 23.01.2008 г., 23.02.2008 г., като по силата на последното трудовото възнаграждение на ищеца било завишено на 1800 лв. На 01.03.2009 г. ответникът предложил предоговаряне на заплатата на ищеца, като същата да бъде в размер на 600 лв., но ищецът отказал да подпише предлаганото му споразумение по реда на чл. 119 КТ. Въпреки това несъгласие от тази дата ответникът започнал да изплаща на ищеца трудово възнаграждение в размер на 469,80 лв. (600 лв. бруто), както и да подава данни в НОИ информация за осигурителния доход на ищеца като за 600 лв. Доколкото ищецът не бил изразил съгласие с посоченото едностранно изменение, то същият имал право на възнаграждение в размер на 1800 лв. бруто месечно, респ. на 1409,40 лв. нетно месечно за периода от 01.03.2009 г.-31.12.2009 г. и 1423,98 лв. нетно месечно за периода от 01.01.2010 г. до края на исковия период (разликата между нетните възнаграждения се дължала на законодателната промяна относно размера на осигурителните вноски, дължими от работника и от работодателя). Поддържа, че с изключение на м.05.2010 г., когато му била изплатена сумата от 474,66 лв., след м.01.2010 г. не е получавал трудово възнаграждение. Поради неправомерното поведение на ответника направил волеизявление по реда на чл. 327, т. 2 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, което достигнало до ответника. Поддържа, че потърсил и съдействието на Инспекцията по труда. С оглед изложеното ищецът предявява срещу ответника иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 16257,39 лв. представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2009 г. до 30.06.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане, считано от 23.09.2010 г., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1379,80 лв., представляваща изтеклата върху сумата от 16257,39 лв. мораторна лихва, за периода от датата за изпадане в забава по всяко неизплатено трудово възнаграждение до датата на исковата молба, иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение при уволнение, ведно със законната лихва за забава от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 1472,85 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 05.02.2007 г.-02.07.2010 г., ведно със законната лихва за забава от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ответникът "Д.М." ООД оспорва исковете като неоснователни. Посочил е, че истинският трудов договор между страните се е намирал в личното трудово досие на ищеца, до което той е имал достъп. Липсата на този договор е установена на 01.07.2010 г., за което е съставен констативен протокол. Оспорва да е предлагал сключването на споразумение по реда на чл. 119 КТ на 01.03.2009 г. (неделя), а поддържа да го е сторил по-рано и предложението да е прието от ищеца. Поддържа, че преди това е проведено Общо събрание на съдружниците на ответника, на което са присъствали всички служители, включително и ищеца, и е взето решение с оглед влошеното финансово състояние на ответника, да бъдат предоговорени размерите на трудовите възнаграждения на служителите. В резултат на което на 27.02.2009 г. ищецът подписал споразумение за намаляване на заплатата му от 1800 лв. на 600 лв., считано от 01.03.2009 г., след което бил изпратен на обучение по уебдизайн и програмиране. С уведомление от същата дата (27.02.2009 г.) ответникът поддържа, че изпратил копие от така сключеното допълнително споразумение на счетоводна къща, която го обслужва. Копие от това копие представя с отговора на исковата молба. Счита, че добросъвестно е изпълнявал задължението си да заплаща договореното трудово възнаграждение - от 01.03.2009 г. до м.01.2010 г. по банков път, а след това до края на м.04.2010 г. - в брой. Признава, че след този момент забавил плащанията на трудовото възнаграждение на ищеца, поради което последният на основание чл. 327, т. 2 КТ прекратил на 02.07.2010 г. трудовия договор. Ответникът изпратил покана на ищеца, получена от последния на 02.07.2010 г., за уреждане на отношенията по повод заплатите за м.05 и м.06.2010 г., на която последният не се отзовал. Вместо това изпратил на свой ред нотариална покана до ответника с нереални претенции. Ответникът признава, че при него е извършена проверка от страна на Инспекцията по труда, която е открила редица нарушения, които обаче са били отстранени. Нарушенията се състояли основно в забавени изплащания на трудови възнаграждения и неоформяне на документацията на работниците. При проверката обаче не се установило да е налице разлика между дължими и незаплатени на ищеца трудови възнаграждения. Ответникът поддържа, че е изплатил всички дължими обезщетения на ищеца.

След преценка на доказателствата и доводите на страните, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Между страните няма спор, че между тях е съществувало трудово правоотношение, начиная от 05.02.2007 г. Няма спор също така, че с допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ от 23.02.2008 г. е уговорено ищецът да получава основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1800 лв.

Спорното е дали след това е подписано ново допълнително споразумение, с което трудовото възнаграждение на ищеца е намалено на 600 лв.

По делото е безспорно, а това обстоятелство се установява и от представен протокол от 24.02.2009 г., че е проведено общо събрание на съдружниците на ответника, на което е взето решение поради силно влошеното финансово положение на ответника по т. 2 да се свият драстично разходите. Взето е решение вместо да се извършват съкращения на работници да се намалят чувствително работните заплати на служителите на ответника.

Видно от протокол от оперативно съвещание от 27.02.2009 г. управителят на ответника е уведомил служители на ответника, сред които и ищеца, за взетото решение на общото събрание на съдружниците за намаляване на заплатите, като на служителите е даден избор или да напуснат работата си, или да приемат намаление за трудовите си възнаграждения. Отразено е (с подписите на управителя на ответника и лицето Г. Л. - протоколчик), че всички присъстващи се съгласили с предложените мерки, включително с необходимостта и от изпращане на част от тях, включително ищеца, на обучение по уебдизайн и програмиране.

Ответникът е представил копие от копие от допълнително споразумение от 27.02.2009 г., по силата на което ищецът и ответникът е посочено да са изразили воля трудовото възнаграждение на ищеца да бъде намалено от 1800 лв. на 600 лв.

Представен е констативен протокол за установяване на липса на документи от 01.07.2010 г., с който лицата П.М., К.Д. (управители на ответника), както и Г. Л. (главен редактор) и Д.П. (специалист реклама) са посочили, че са изчезнали част от документите от трудовото досие на ищеца, измежду които и допълнително споразумение от 27.02.2009 г., от офиса на ответника на адреса на ул. "Р." № ***, вх. *, ет. *, ап. **.

Ищецът е оспорил истинността на подписа, положен за него в документа, както и е поискал съдът да задължи ответника да представи оригинала на допълнителното споразумение по реда на чл. 119 КТ от 27.02.2009 г.

С протоколно определение от 08.07.2011 г. първоинстанционният съд е изключил от доказателствения материал по делото представеното от ответника копие от копие от допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ от 27.02.2009 г.

Пред първоинстанционния съд е допуснат разпита на свидетели относно обстоятелствата дали е проведено оперативно съвещание в края на м.02.2009 г., на което управителят на ответника е предложил на служителите намаление на заплатите поради икономически причини, както и че те, включително и ищецът, са приели да сключат допълнителни споразумения, както и установяването на липсата на документи в трудовото досие на ищеца.

Разпитани са свидетелките М.Н. и Г. Л. във връзка с твърденията на ответника за проведено общо събрание на съдружниците на ответника от 24.02.2009 г. и оперативка от 27.02.2009 г. (които обстоятелства не са спорни между страните), както и относно обстоятелството относно изгубването/изчезването да документи от личното трудово досие на ищеца, включително и допълнително споразумение от 27.02.2009 г.

Показанията и на двете свидетелки М.Н. и Г. Л. са, че личното трудово досие на ищеца, заедно с това на останалите служители, се съхранявало в шкаф в помещение, които не се заключвали и до които достъп имал ищецът и още много други хора. Действително изчезнали документи от личното трудово досие на ищеца. И двете свидетелки твърдят, че след оперативката много от работниците и служителите, включително самите свидетелки, подписали допълнителни споразумения по реда на чл. 119 КТ за намаляване на заплатите им, но нито една от свидетелките не е виждала ищецът да подписва такъв анекс към трудовия му договор.

Посочените свидетелски показания са допустими за доказване на обстоятелствата, които въззивникът се домогва да докаже - проведената оперативка, подписването на допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ от 27.02.2009 г., по силата на което се твърди, че е постигната уговорка трудовото възнаграждение на ищеца да бъде 600 лв., както и изчезването на последното от личното трудово досие на ищеца.

Това е така, защото чл. 165, ал. 1 ГПК допуска доказването на съществуването и съдържанието на документ със свидетелски показания в случаите, при които документът е изгубен и унищожен не по вина на страната, която е съхранявала документа. В случая се твърди от ищеца небрежност от страна на ответника при съхранението на личното трудово досие на последния (в шкаф, който не се е заключвал и до който мнозина, включително ищецът, са имали свободен достъп). Небрежността обаче не е основание за недопускане на свидетели, а такова основание са единствено умишлените действия на страната, съхранявала документа, или нейна груба небрежност. В случая от представения констативен протокол, неоспорен от ищеца, се установява, че действително е налице липса (изгубване) на документи от личното трудово досие на ищеца. Свидетелката Л. потвърждава подписа си под констативния протокол.

Изслушано е заключението на вещото лице Л.Б., изготвило ССчЕ, което е дало заключение за дължимите на ищеца суми при база 600 лв. (твърдян от ответника размер на основното трудово възнаграждение) и при база 1800 лв. (твърдян от ищеца размер на основното трудово възнаграждение), след запознаване с доказателствата по делото и при проверка в счетоводството на ответника. Вещото лице е дало заключение и относно въпроса кои трудови възнаграждения са заплатени на ищеца.

По делото са представени и други документи, неотносими към спора, които съдът не обсъжда.

Въз основа на така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема следното:

Дължимостта на процесните суми зависи от установяването по безспорен начин на съществуването и съдържанието на действащото през исковия период споразумение по реда на чл. 119 КТ. Няма спор между страните, че с допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ от 23.02.2008 г. е уговорено ищецът да получава основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1800 лв.

Ответникът поддържа обаче, че след това на 27.02.2009 г. е подписано ново допълнително споразумение, с което трудовото възнаграждение на ищеца е намалено на 600 лв. Самото споразумение не представя в оригинал, защото поддържа, че то е изчезнало от личното трудово досие на ищеца, съхранявано при ответника. Във връзка с последните твърдения на ответника са събрани свидетелски показания, които, по изложените по-горе причини, са допустими за установяване на обстоятелствата, твърдени от ответника (проведената оперативка в края на м.02.2009 г., подписването на допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ, по силата на което е постигната уговорка трудовото възнаграждение на ищеца да бъде 600 лв., както и изчезването на последното от личното трудово досие на ищеца).

Събраните свидетелски показания обаче настоящият съдебен състав намира, че не доказват нито съществуването, нито съдържанието на допълнително споразумение по реда на чл. 119 КТ от 27.02.2009 г. Нито една от свидетелките не твърди, че е присъствала при подписване от страна на ищеца на такова споразумение, нито че е виждала такова споразумение, нито че знае съдържанието му. По тази причина твърдението на ответника за съществуването на допълнително споразумение от 27.02.2009 г., съдържанието на което включва уговорка възнаграждението на ищеца да бъде 600 лв., се явява недоказано.

При това положение и съобразно заключението на вещото лице Л. Б., неоспорено от страните, дължимите суми на ищеца следва да се определят съобразно уговорената в допълнителното споразумение от 23.02.2008 г. основна заплата в размер на 1800 лв. В тази си част първоинстанционният съд е изложил подборни и законосъобразни съображения, които настоящата инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК приема като свои.

С оглед на горното е налице съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции, поради което постановеното решение следва да се потвърди, включително и в частта за разноските, също законосъобразно определени.

По разноските във въззивното производство

Право на разноски има въззиваемата страна. Същата представя доказателства за изплатено възнаграждение в размер на 1200 лв. По отношение на така заплатения адвокат насрещната страна е направила възражение за прекомерност.

Същото се явява частично основателно, тъй като делото във въззивното производство не представлява правна и фактическа сложност. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно правната и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА.

Съгласно посочената норма от процесуалния закон съдът е длъжен да се съобрази с нормативно установения от органите на адвокатурата с Наредбата, приета по законовата делегация на чл. 36 ЗА, минимален размер на адвокатския хонорар. Съобразно § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. в случаите по чл. 64 от Гражданския процесуален кодекс (отм.), както и в случаите на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от трикратния размер на възнагражденията, посочени в Наредба № 1/2004 г. Посочената норма е приета в рамките на законовата делегация на чл. 36 ЗА и отразява преценката на висшия орган на адвокатурата относно допустимия предел, до който следва да се намаляват адвокатските възнаграждения по искания на насрещната страна, загубила делото.

В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед трудовия характер на спора следва да се определи по специалната норма на чл. 7, ал. 1, т. 1 Наредба № 1/2004 г. (така определение № 216 от 15.04.2011 г. по гр. д. № 200/2011 г., III г.о., ВКС), и е в размер на 150 лв. Трикратният размер е 450 лв., които разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:


ПОТВЪРЖДАВА решение № II-74-203 от 05.10.2011 г. на СРС, 74 състав, по гр. д. № 46128/2010 г.

ОСЪЖДА "Д.М." ООД, рег. по ф.д. № 4080/2005 г., СГС, да заплати на Д.Н.Л., ЕГН **********, сумата от 450 (четиристотин и петдесет лева) лв. разноски, сторени в производството пред Софийския градски съд.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок пред Върховния касационен съд от връчването на препис, при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Особено мнение на съдията-докладчик по гр. д. № 270/2012 г., СГС, II-B състав

Заставам на особено мнение към постановеното решение в частта му, с която адвокатският хонорар за въззивното производство е намален поради прекомерност до трикратния минимален размер по Наредба № 1/2004 г., а не до еднократния такъв.

Не съм съгласен с извода, че съдът няма правомощието да намалява поради прекомерност присъдения на насрещната страна, спечелила делото, адвокатски хонорар под определения с § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. трикратен минимален размер.

Според мен правилото на § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. е издадено извън законовата делегация на чл. 36 ЗА и не следва да се прилага. Законът дава право на Висшия адвокатски съвет да определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, но законова делегация да се определя размер на възнагражденията в хипотезите на чл. 78, ал. 5 ГПК няма. Висшият адвокатски съвет може да определи законно минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като за това го е овластил Законът за адвокатурата, но не може да ограничава правомощията на съда при прилагането на ГПК. По този въпрос Народното събрание не е делегирало права на Съвета. Поради това при прилагането на чл. 78, ал. 5 ГПК според мен съдът не е ограничен с намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение до трикратния размер на посочения в наредбата, а може да намали този размер до регламентирания с наредбата минимум.

По тази причина според мен е налице основание за намаляване на адвокатското възнаграждение до минимума по Наредба № 1/2004 г. - 150 лв.

Данни за делото в http://legalacts.justice.bg



Коментари

Свързани с Кодекса на труда

-->